Октомври. Велико Търново. Старият град. Топло и слънчево есенно време. В небето — тук-там облачета. Спокойна обстановка. Пет човека обикалят основно из стария град. Единият нарамил статив като опитен ТКЗС-ар, друг носи нещо кръгло в калъф, а други трима приличат на туристи, ама не са. В тази публикация ще ви разкажа как беше заснет видеоклипа към песента "Докрая" на Стефан Иванов (Facebook, Instagram), един млад изпълнител от Велико Търново.
Кой кой е?
Първо да кажа важната част, пък после ще си говорим за снимането. Този видеоклип е резултат от труда на най-различни хора, които да похваля пред строя. Значи:
- Изпълнение: Стефан Иванов (Facebook, Instagram)
- Текст, музика и аранжимент: Стефан Петров (сайт)
- Звукозапис, микс и мастеринг: Ангел Ангелов
- Вокaлeн педагог: Емилия Пенчева (@epvocallessons)
- В ролите: Емилия Пенчева, Огнян Цветанов
Та, преди изобщо да натисна копчето за запис на камерата, преди да извадя камерата и статива от колата, преди да си вържа суичера на кръста, преди да се объркам в града и да обикалям по малките улички с туроператор "GPS", преди да си намажа филия с мас за закуска на тръгване за Велико Търново, тия хора трябваше да са си свършили работата или да имат намерение да я вършат, за да имам аз изобщо възможност да работя по проекта.
Иначе мас не обичам. Правописна грешка (имах предвид "мед").
Междуградският разговор
В началото на октомври ми звъни телефона, ама едно такова междуградско. Отварям и насреща мъж, който ме пита дали мога да заснема видео към песен. Поисках да чуя първо песента (колегите сигурно: Абе, ти луд ли си? Съгласявай се и вземай парите, какво се мотаеш!). Сега, приемам проектите, по които работя, доста лично и ми се иска да работя с удоволствие. Парите са си пари, ама и удовлствието си е удоволствие. Е, вече знаете мнението ми за песента. Съгласих се, защото щях да работя по проекта с удоволствие. Сключихме договор и започнах да работя по идея за сценарий.
Идеята
Няколко дни след това се обадих обратно с идея, която беше одобрена и по нея направих следния клип:
Ама как съм рисувал, а?
Много от видеоклиповете, следват една обща линия и тя е: заснема се изпълнението на песента на няколко места или от няколко различни ъгъла и след това в монтажа се ползват различни части. В скицирания клип има мисля 17 места. Представете си да снимаме песента 17 пъти по разни оживени места (защото беше събота и беше пълно с туристи и местни хора). Това е излишно, защото за всеки кадър трябват около 3 секунди и е безсмислено да губим 3 минути в записване на цялата песен. Ето защо клипчето беше от помощ, тъй като на всяко място можеше да се планира кои 3 секунди от песента трябва да бъдат изпяти. Самата линия на историята трябваше да бъде монтирана в обратен ред, докато Стефан трябваше да пее откъси от песента от края към началото. Накрая, по залез, той пееше началото на песента. Първите кадри, които снимахме бяха с колата.
Всичко това беше подробно оформено в план поради сложността на заснемането.
Снимането
Пристигнах след кратка непредвидена туристическа обиколка на града с помощта на съвременна система за глобално позициниране. Изненадващо е да видиш на живо Стефан, който е толкова млад, а колко плътен и зрял глас има на записа. Неговият музикален педагог Емилия Пенчева сподели, че гласът му се е попроменил значително към добро в последните години.
Започнахме да снимаме. На всяко място Стефан имаше отговорност да изпява частта, която беше за този откъс. Правихме по няколко дубъла. През цялото време се отбелязваше на листите кое сме снимали и кое не, тъй като трябваше да разместим снимките на някои места поради близостта им. Техниката беше в сравнително олекотен режим, но си тежеше пак: статив, камера, отражател (голям). От екипа помагаха с каквото може, но аз статива и камерата ги не давах (няколко дни след това ме болеше лявото рамо, където носих статива при придвижването).
Градът беше доста оживен. Често трябваше да изчакваме преминаващите, за да снимаме нашите безценни 3 секунди. На един от кадрите (в градинката с часовника) използвахме безплатните статисти, които ни осигури улицата. Ако някой се познае: Поздравления, вече сте известни (ама друг път).
Модната линия тази есен я диктувам аз. Риза, дънки, кецове и вързан на кръста суичер с чанта през рамо, в която имах бумаги за видеото, химикал, телефон, hands free и ролетка. Защо пък ролетка? Ами, всичко се случва, може пък да потребе за нещо.
Велико Търново е много красив град. Първоначално говорихме, че може да снимаме в София, но тайничко се надявах да е в този прекрасен исторически-значим град и се радвам, че снимахме там. Исках да покажа красотата на града. То и времето едно такова хубаво се случи (показва италиански жест за "чудесно").
Чудесно, чудесно, ама колегите кинаджии и фотографи ще кажат: Абе, ти знаеш ли с тези облаци как се снима? Постоянно се показва и скрива слънцето и трябва да си нинджа в пръстите да си сменяш настройките. Сега. Така е, не мога да си кривя душата. Беше трудно за снимане в такива условия. Ама ако нямаше нито едно облаче накрая щеше да е едно празно небе, а колегите знаем, че някога изглежда скучно така. И като ни е скучно вземаме пък добавяме облачета софтуерно, което е пак не малка играчка. Тука си ги имаше натюр.
Кое е по-добре, а? Да няма облаци и да ги добавяме при монтажа или да има облаци и да се чудим с какви настройки да снимаме? В общия случай е второто, ама тук беше около 47 идеи по-трудно. Причината е, че трябваше да снимаме 2 пъти всеки от кадрите — веднъж със Стефан и веднъж с главната героиня — Емилия. Ако светлината се променеше докато единият заемаше място пред обектива трябваше да снимам отново, за да имам еднакво осветени кадри за монтажа.
В този кадър не държа нито щафета в лявата си ръка, нито днешния
вестник, а рекламни брошурки. Бяха на вратата отсреща зад Стефан и
пречеха в кадър.
Обикаляхме доста из улиците. Някои от местата ги променихме в движение, защото се оказаха подходящи и ни бяха по път. По мои груби сметки трябваше да снимаме около 5-6 часа и по залез да направим кадрите, които се показват в началото и в края на клипа. За моя приятна изненада всичко се случи по план и по залез снимахме точно каквото трябваше.
Попаднахме на много отзивчив шофьор на такси, който с радост помогна за заснемането на тези кадри и беше много търпелив към подробните ми обяснения къде и как да придвижи колата. Не знам как се казваше, но ако човекът се познае има моите специални благодарности. Чудесен човек, рядко срещан!
Тук и на други места беше трудно за снимане, защото поради яркото слънце беше неудобно за фокусиране: и през визьора и през монитора. Снимах на по-затворена бленда и разчитах, че приблизителните индикации за фокусно разстояние на фотографските обективи ще ми направят кадъра на достатъчен фокус. Да, ако имах кино обектив щеше да е доста по-лесно, но кинаджийският обектив все още стои в магазина.
Монтаж
Както е казал народът: човек и добре да снима, монтира. А монтажът не беше един ден, но няколко поради сложността на ситуациите. Първата част с подбирането на кадрите и монтирането им по места стана много бързо, заради скицирания клип, който беше като пътеводител.
После дойде по-сложната част. В някои кадри Стефан закриваше част от главната героиня, а в други — тя закриваше него и трябваше да се "изрязват", за да изглежда накрая "съшито" без да се забелязва. Другият проблем беше в някои по-натрапчиви рекламни емблеми на фирми, които беше желателно да махна. Един от по-трудните кадри беше този с таксито, където махах емблемата на вратата, а тя се отваряше и имаше отблясъци, а не просто емблема, която е една и съща на всеки кадър. В следващото клипче може да видите една малка част от софтуерните промени, които правих при монтажа:
В заключение
Първо едно голямо благодаря за бащата на Стефан Иванов, който ми даде възможност да работя по заснемането. Похвала и за подкрепата на родителите към сина им в това да го подпомагат да се развива. Благодарност и на банковия служител, одобрил транзакцията по предплащането. Благодарност за търпението на всички участници да обикаляме пеш 6 часа из улиците на Велико Търново и да изчакват всеки един път досадните ми технически ритуали: поставяне на камерата, цъкане из настройките за слънце и облак, фокусиране, заветното подвикване "начало" (което предпочитам пред "action") и после щателно като верен комсомолец-чиновник да отбелязвам кое сме снимали и с усещане за предизборен оптимизъм да казвам как остава още малко. Благодарност към минувачите пред градинката с часовника (между другото, един там беше по моята мода). Благодарност и особено към ония двама човека на ул. Стефан Стамболов 31, които освободиха терасата и можехме да си снимаме суровия материал, където беше късането на картичката (те не че от желание я освободиха, а по-скоро от срам да не ги дават на телевизора, но аз съм доволен). Благодарност и към Огнян Цветанов в мъжката роля, който се освободи специално да дойде за кадрите с колата в началото.
Благодарност и на теб, който четеш тези редове. Надявам се да е било полезно и интересно.
Снимките и видеата, показващи "зад кулисите" са предоставени от родителите на Стефан и от Емилия Пенчева.