За мен проектът мечта не е един в живота с определен клиент или модел или сниман на определено място. Проектът мечта е този, в който имам свобода да правя това, което бих видял през моите очи. Без ограничения (е, с изключение на бюджета).
Случи ми се да снимам проект мечта. Обади ми се Ани от Comtrail и ми каза, че търсят фотограф за снимането на 11 интервюта за списание. Първоначално това ми прозвуча като фотожурналистически проект, но след това ми беше разяснено, че снимките трябва да се снимат така, както аз обичам да виждам нещата. Благодаря, Ани!
Проектът и списанието са финансирани от Acer България. Името му, #KeepAsking, носи името на рекламна кампания на Acer. Целта на списанието освен да бъде реклама на Acer, е и да даде възможност на малки бизнеси, новаторски идеи, вдъхновяващи личности и млади предприемачи да бъдат видени от по-широка аудитория.
Тъй като списанието беше създадено за период от 2 бързи месеца, има един сериозен пропуск. От бързане Ани и екипът й не са публикували (да кажем от скромност) никакви свои контакти, освен имена и снимки. Нищо скришно няма да остане. Пред всички казвам, че списанието #KeepAsking е създадено от Comtrail в лицето на Ангелина Пенкова (Ани) и нейте способни помощници и приятели. Благодарности и на Acer България за възможността да участвам в проекта.
В следващото интервю трябваше да снимаме един скромен преуспял мъж. Бяхме с Николина Филипова, която проведе интервюто. Аз, както обикновено, трябваше да успея да направя снимки, които да спомогнат за текста на статията и ако е възможно да разкажат история за човека. Както обикновено, снимките протекоха по начин, който не беше обикновен. Само знаех, че моделът ми за деня нямаше много време и трябваше да действаме бързо.
Интервюто беше с Калин Класанов. Сигурно сте виждали по магазините и бензиностанциите био десертните блокчета с име "Roo Bar". Е това е човекът, който стои зад марката. Заедно със съпругата си и с още един бизнес партньор, основават компанията, която днес произвежда няколко милиона блокчета на година. Много от тях се продават и в чужбина.
Тъй като интервютата за #KeepAsking бяха доста нагъсто, имах време вечерта преди тези снимки да се запозная малко повече с това кой е Калин като личност, какво обича и какво не обича. Имах идея как да го снимам, но не знаех дали ще се съгласи. Не знаех къде ще снимам идеята си. Реших първо да видя каква ще е обстановката и да преценя на момента.
Първите снимки бяха в производствената сграда. Там правят десертчетата. Влязохме там, където бяха офисите. Там все още течаха малко ремонтни дейности, защото сградата се строеше. Заедно с Николина ни заведоха там, където вече беше построено и където кипеше работа - в кухнята. Е, не точно кухня, но предполагам така можем да наречем мястото, където има огромни количества сурови продукти, машини, хора в бели дрехи. До там отидохме през серия от коридори, врати и вратички, които трябваше да запомня като последователност, защото целта беше да погледна къде ще снимаме и да си донеса само най-необходимата техника. Всички врати и вратички се отваряха с карти, т.е. там не можеше да влезе всеки. Накрая се озовахме в една малка офисна стаичка, където няколко човека бяха на маса и дискутираха нещо и ей ни на с Николина и Калин Класанов, в стаичката. Имаше една друга врата със стъкло, където не можеше да минем. От другата страна не беше за простосмъртни. Беше само за хората с белите дрехи и ръкавиците. Там се произвеждаше храната и контролът за чистотата беше много прецизен. Можеше да снимам само през стъклото. Там щяха да са първите снимки. Осветлението беше с луминисцентни лампи. Такива имаше в коридора на официалната офисна част. Нямаше много място за стативи, затова реших да взема само 1 чадърче със светкавица и да използвам офисната светлина за запълваща.
За проба използвах предишната снимка, където тествах цвета на светлината заедно с моята светкавица. Сложих зелен филтър, за да я уеднаквя и да получа естествено осветен кадър. Както казах, използвах един чадър, за да направя този портрет, в който да покажа хем Калин, хем обстановката в дъното, където се правят десертчетата.
Придвижихме се в другата им офисна сграда, която функционира отдавна, която е всъщност сградата на "Зелен био". За там ми трябваха аксесоари за кадъра: десертни блокчета. Цяла кутия. За целите на фотосесията трябваше да се изядат 6-7. Със задачата се заехме заедно с Николина и успешно я приключихме за 10-на минути. Това е един от малкото случаи, когато е ОК да се яде пред клиент.
Ето така ми изглеждаше светлината. На заден фон вървеше интервюто. Николина беше пуснала да записва аудио и беше нужно да действам тихо и внимателно, за да не съсипя записа. Чуваха се само леките пиукания на светкавиците, а аз бях като нинджа. Беше време да си представя идеята. Исках да снимам човек, който е в основата на десертчетата Roo Bar, обича технологиите, скромен е и има влечение към източната култура. Като събера всичките тези ключови характеристики получавам мъж, който си е събул обувките, седнал е на бюрото си "по турски", работи си на лаптопа, а десертчетата се "изкачват" по него, той яде едно от тях, а от другата страна "слизат" само опаковките (които образуват пак надписа Roo Bar).
Разговорът за тази снимка беше нещо подобно:
Аз: "Ще може ли да седнеш на бюрото."
Калин: "Да."
Аз: "Но по турски."
Калин: …
Аз: "И ако може да си събуеш обувките. Искам да си по чорапи."
Калин: …
Аз: "Искам да покажа скромност."
Калин: …Добре.
Само той си знае какво му е минало през ума в този момент, но се радвам, че се съгласи и направихме този кадър. За да не ми се карат, че не съм направил "нормална снимка", направих още няколко портрета.
12 минути по-късно бяхме готови с фотосесията, като докато прибирах багажа говорихме още за неща за личния му живот, които не са описани в статията, но които показваха, че е съвсем земен и скромен човек.
