За мен проектът мечта не е един в живота с определен клиент или модел или сниман на определено място. Проектът мечта е този, в който имам свобода да правя това, което бих видял през моите очи. Без ограничения (е, с изключение на бюджета).
Случи ми се да снимам проект мечта. Обади ми се Ани от Comtrail и ми каза, че търсят фотограф за снимането на 11 интервюта за списание. Първоначално това ми прозвуча като фотожурналистически проект, но след това ми беше разяснено, че снимките трябва да се снимат така, както аз обичам да виждам нещата. Благодаря, Ани!
Проектът и списанието са финансирани от Acer България. Името му, #KeepAsking, носи името на рекламна кампания на Acer. Целта на списанието освен да бъде реклама на Acer, е и да даде възможност на малки бизнеси, новаторски идеи, вдъхновяващи личности и млади предприемачи да бъдат видени от по-широка аудитория.
Тъй като списанието беше създадено за период от 2 бързи месеца, има един сериозен пропуск. От бързане Ани и екипът й не са публикували (да кажем от скромност) никакви свои контакти, освен имена и снимки. Нищо скришно няма да остане. Пред всички казвам, че списанието #KeepAsking е създадено от Comtrail в лицето на Ангелина Пенкова (Ани) и нейте способни помощници и приятели. Благодарности и на Acer България за възможността да участвам в проекта.
С Пламена Тодорова (LinkedIn) имахме отново уговорка за интервю. В предишното такова говорихме за големите деца. А тук имахме удоволствието да говорим за малките деца и по-точно за детския музей Музейко, съосновател на който е Весела Герчева, която е също и програмен директор. Весела е археолог по образование и това беше първото, което смятах да включа в снимките й за #KeepAsking. От интервютата и снимките, които видях с нейно участие, разбрах, че най-вероятно няма да има проблем да я снимам в различни роли, защото изглеждаше като човек, който би се съгласил на това, в името на изкуството. Винаги подхождам с уважение към хората, които снимам и не бих искал да ги поставям в ситуации, в които те няма да се чувстват красиво, затова и подготвих няколко идеи.
Както при предишните фотосесии, никой не беше наясно какво ще снимам. Ани ми беше гласувала 100% доверие и тръпнеше от притеснение очакване какво ли ще донесат снимките. То и аз тръпнех. Музейко е нещо голямо като площ и много интересно направено. То е място, където децата изучават различни факти относно миналото, настоящето и бъдещето, като навсякъде им е позволено да пипат всичко (мечтата на децата). Такова нещо не бях виждал още.
Чудих се къде мога да снимам там, каква е обстановката, осветлението. Дали мога да занеса допълнително осветление, колко е позволено и т.н. Търсейки снимки на вътрешността на детския музей видях, че може да се разходя из него през Google Maps. Това ми помогна да планирам идеи за снимки и да видя точно къде ще снимам.
Започнах с т.нар. "Дърво на живота". Това е причудлива структура, която започва от етаж минус едно на музея, минава нагоре през ниво нула и стига до ниво едно (или втори етаж). Да не снимам дървото означава, че все едно не съм бил там. Там исках да направя и "нормалните" снимки на Весела, т.е. снимките, където тя нямаше да играе никаква роля.
Пристигнах в деня на снимките. Навън леко валеше и беше хладно, но вътре беше топло и уютно, защото все пак трябваше да бъде комфортно на дечицата. И на мен ми беше също добре. Оставих си багажа на едно място близо до входа и си разположих осветлението. Ето и тестов кадър с цветната карта.
Може да видите ясно, че има осветление отляво в дъното, както и вдясно. Вдясно идваше и дневна светлина, която подчертах с допълнителна светкавица. В дъното вляво нямаше много дневна светлина и реших да помогна с една светкавица, която светеше така, че да може да освети и дървото, както и да бъде контра осветление върху Весела.
Бях готов. Помолих от персонала да се обадят на Весела. Не исках да й губя времето и затова предварително подготвих всичко (за тази снимка). Още с идването си тя ми каза, че ще снимаме всичко, което съм решил. Отдъхнах си. Без да губим минути й обясних как да застане и снимах няколко кадъра. Фотосесията отне по-малко от 10 минути. Весела не беше за първи път пред камера, та не беше трудно да се работи с нея. На снимката тук виждате осветлението, което реших да оставя в кадър. Само фотошопнах статива, за да не се вижда, а да изглежда като светлина, инсталирана на стената в помещението. Виждате и причудливото "Дърво на живота" зад Весела.
Събрах си багажите и се преместих на ниво минус едно. Там е т.нар. "минало", където има изградени пещери и помещения, в които децата да се потопят в разкопки, вулканична дейност, занаяти от минали епохи и т.н. Докато си премествах нещата забелязах, че започваха да идват групи от деца. Те пипаха ВСИЧКО. Имаше монитори с тъч скрийн, на които децата можеха да "изчистват пясъка" от разкопки и да откриват нови неща. Представете си как няколко деца усилено търкат по дисплея и се радват как се показват нови и нови неща. Но това беше от малкото електронни играчки. Повечето други неща си бяха съвсем физически. Ето ме и мен на новото място за снимки. От Google Maps знаех, че трябва да отида там. Сега го видях на живо:
Разположих осветлението си - вдясно чадърче с оранжева светлина, а вляво друга светлина, която приличаше на осветлението в самата "пещера" и нямаше да го крия. Весела трябваше да държи в ръката си фенер и да я снимам в (истинската й) роля на археолог.
Започнах да чакам. Защо? Защото имаше МНОГО деца. Не исках да снимам децата, защото щяхме да имаме проблем с правата за публикуване. На снимката трябваше да бъде само Весела. Имах 2 варианта: да да използвам кадрите с празното помещение и да фотошопна видимите деца така, че да да изглежда празно, или да изчакам и да снимам без да правя такива софтуерни пируети. Избрах втория вариант. Той ми струваше 1 час чакане. В този час аз успях, като дете, да поогледам наоколо и да видя какво има като занимавки (и да снимам). Особеното в чакането беше, че трябваше да видя кога поредната група от деца се приготвят да тръгват, да кажа на някой да извика Весела и да се надявам, че няма да се застъпят със следващата група.
Дойде и този момент. Весела дойде. Връчих й фенера и бързичко щракнах първи кадър (часът беше 12:55 и 29 секунди). Опа. Не бях включил осветлението. Второ щракване (12:55 и 49 секунди). Трето щракване и имах ето този кадър:
Снимах още 3 пъти и дойде следващата група деца (12:56 и 31 секунди). С други думи, фотосесия от около 1 минута.
Имах още една идея. Тя беше "в бъдещето" или на ниво 1. Там беше като в космически кораб от филмите - светло и навсякъде с луминисцентно и светодиодно осветление. Всичко беше със зеленикав отенък при снимки с бял баланс "Дневна светлина". Снимах на бял баланс "Луминисцентно осветление" и имах ето такива цветове, които после трябваше да коригирам на вкус софтуерно.
Имаше МНОГО деца там. Тичаха напред-назад, натискаха бутони, копчета, дърпаха ръчки. Не можех да инсталирам осветлението там и да чакам да се спъне някое дете. Не можеше и да чакам да дойде Весела, за да ме гледа как си инсталирам и измервам осветлението. Какво да правя?
Реших да използвам най-малко населеното от деца място на етажа, което приличаше като светлина (не съвсем) на интериора и да си подготвя там нещата. Виждате, че съм направил тест, където двете контра осветления са със зелен филтър, за да компенсирам с луминисцентното осветление, а зад мен има чадърче.
Бях готов и само чаках отново да дойде точния момент. Тук чакането беше около 30мин. Дойде Весела и направихме отново блиц фотосесия. Този път не й губих толкова време като предната, а само 40 секунди. Имах 6 кадъра, от които беше избран този:
Излишно е да казвам, че холограмите са фотошоп :)
Това бяха и снимките в Музейко. Надявам се са ви били интересни, а ето и оформлението на статията както беше публикувана в списанието:
Снимките може да видите и на официалния ми сайт.